Добре дошли в галерия НЕСТ-Арт
Профил | Галерия | Репродукции | Арт салон | Oказион |Новини | Oферти | Условия | Контакт | Home

"СЪКРОВИЩНИЦАТА НА НЕСТ"

Георги Николов – Свинтила

17 юли 1877 - 29 януари 1930

 

 

 

 

 

История на философската мисъл в България

Том. ІІІ – БАН – 1976 г.

Стр. 438 - 444

 

 

  Георги Николов - Свинтила  

 

 

 

 

Георги Николов – Свинтила

 

Глава X

В ЗАЩИТА НА МАРКСИСТКАТА ФИЛОСОФИЯ

 

Тук за пръв път в българската философска литература се отделя място на редица малко известни на нашата общественост представители и защитници на марксистко-ленинската философия и идеология, които в една или друга степен са допринесли за нейното пропагандиране, утвърждаване и приложение в борбите на революционното движение. Това са дейците на БКП Георги Николов, Георги Жулев, Андрей Андреев, Август Попов, Живко Николов, Йордан Иванов, Мико Иванов.

 

Всички те, както и много други видни дейци на революционното движение в България работят и се борят в трудните години на капитализма и монархо-фашизма, когато липсват нормални условия за литературна и теоретическа работа. Въпреки това всички те са ни оставили, макар и немного, но ярки произведения по въпросите на философията и историята, естетиката и литературната критика, критиката на буржоазната философия, на троцкизма и шовинизма, които им отреждат достойно място в историята на революционната мисъл в България. Всички тези малко известни дейци на антифашисткото движение на дело показват своята безпределна вяра в марксистко-ленинските идеи, а повечето от тях и с кръвта си потвърждават тяхната истинност и действена сила. Петима от тях загиват в неравна борба с фашизма и остават да живеят завинаги в пантеона на безсмъртните. Тяхното творчество досега не е системно изследвано и много техни трудове за нас още не са известни по редица причини. Част от тях са емигранти в СССР, други в трудните условия за работа в годините на фашистката диктатура са се подписали с различни псевдоними и инициали, повечето от които не са още разкрити. Въпреки това дадените в тази глава материали за тези заслужили наши борци и революционери показват убедително техните големи заслуги в защитата и прилагането на марксистко-ленинската философия и идеология в борбите на партията и революционното движение в България¹.

 

1.            ГЕОРГИ НИКОЛОВ — СВИНТИЛА

 

Георги Николов — Свинтила излиза на идеологическия фронт в България в началото на 20-те години и работи на него по-малко от едно десетилетие, но оставя име на талантлив пропагандист на марксистката философия, на страстен публицист, неуспял поради коварна болест да разгърне всичките си сили и възможности.

 

Роден на 17 юли 1877 г. в София, Георги Николов завършва право в Женева (1909). Тук се свързва с групата на Г. В. Плеханов и започва страстно да изучава философията и историята на марксизма. Озладява много чужди езици — руски, френски, италиански, немски, старогръцки и латински. Завърнал се в България, Георги Николов работи като мирови съдия в различни градове на страната. През 1921 г. партията го изпраща като юрисконсулт на Дупнишката комуна, на която председател е прочутият революционер Коста Петров, с когото го свързва тясна дружба още от периода на студенствува-нето им в Женева. Тук той редактира органа на комуната — .“Дупнишки общински вестник“. Отличен сказчик, Свинтила оставя светли спомени като обаятелен организатор на културния живот на града.

 

След подлото убийство на Коста Петров, разтурянето на комуната и особено след поражението на Септемврийското въстание Георги Николов е арестуван и жестоко инквизиран, в резултат на което заболява от туберкулоза. Волева и енергична натура, макар и прикован на легло, той отпечатва поредица интересни статии, главно в списанието на Димитър Полянов „Наковалня“, подписани с псевдонима Свинтила. След тежко боледуване на 29 ян. 1930 г. Георги Николов — Свинтила умира. В некролога за него, издаден от в. „РЛФ“, се казва между другото: той бе юрист по професия и философ по призвание!

 

Георги Николов започва творческия си живот с публицистиката и я подчинява изцяло на делото на комуната. В редица статии той страстно разобличава клеветническите измислици на централната буржоазна преса за комуната и гордо показва действителните факти за нейното състояние.

 

Лявосектантското ръководство на партията у нас подценява и отрича теснячеството и неговите дейци, без да разбере положителното у тях, което приближава нашата партия до тази на В. И. Ленин. Затова не може да не се подчертае тук положителното отношение на Свинтила към теснячеството и неговите дейци. За това говори красноречиво статията му „Помен за Георги Кирков“². Много са положителните качества на Г. Кирков, визирани в тази Статия. Обаче над всичко стои умението на бележития съратник на Д. Благоев да мисли диалектически. „Кирков — пише Свинтила — бе олицетворение на творческата диалектика (к. м. — а.), която му позволяваше да бъде безподобен тактик, умеещ да използва и най-неблагоприятните обстоятелства“. Не може да се смята за случайност фактът, че именно за диалектиката говори. Свинтила. Тя е, която позволява на човека, разбрал законите на развитието, да се вмесва най-активно в развоя на нещата и преди всичко в политическия живот и да го направлява в съгласие с неговите иманентни закони. Диалектикът не е и не може да бъде съзерцател, той е и трябва да бъде във висша степен действена личност.

 

Между философските статии на Свинтила първо място заема статията му „Индуктивен, дедуктивен, диалектически и материалистически методи“ (Наковалня, бр. 115, 16 февр. 1928). Образован марксист, който знае, че самият марксизъм е плод между другото и на развитието на всичко положително в предишната философия и наука, Свинтила дава вярна оценка и на индукцията, и на дедукцията. Във връзка с това той развива мисли за формалната логика и нейните закони. Прави впечатление, че той отрича закона на формалната логика за достатъчното основание. Аргументът му, че „този закон на известна степен на неразвитост на човешкия мозък и за известни народи не съществува“, е крайно несериозен. Основанието е, че формалната логика оперира с формулите „да-да“ и „не-не“, а не с формулата „и да, и не!“. По онова време в марксистката философска литература още няма правилно отношение към формалната логика, нещо, което продължава и след края на Втората световна война. И все пак Свинтила няма докрай отрицателно отношение към формалната логика. Даже нещо повече: той се опитва да види и разбере съотношението между формалната и диалектическата логика. В какво отношение се намират сега диалектическата и формалната логика, се пита той и отговаря: „в такова приблизително, в каквото движението и покоят“. Но добре е известно, че покоят е частен случай от движението. Значи ли това обаче, че същото може да се каже и за отношението на формалната логика към диалектическата? Свинтила е категоричен: „формалната логика е частен случай на диалектиката“. И понеже той признава формалната логика за метафизическа, изводът се налага сам по себе си: метафизиката е частен случай от диалектиката. Този извод, разбира се, е неправилен.

 

Много ценна е мисълта на Свинтила, че „последната дума на науката е диалектиката“. Нейната квинтесенция е, че диалектиката като наука е плод от развитието и на специалните науки, а не е възникнала извън тях. Във втората част от споменатата статия, печатана в „Наковалня“ (бр. 116, 23 февр. 1928), Свинтила методологизира диалектиката, признавайки я само за метод, но не и за наука. „Съчетаването на диалектиката и материализма от Маркс и Енгелс — пише той — създаде един обширен и плодотворен научен метод за изследване и действие, известен под името диалектически материализъм.“ Но диалектическият материализъм е единство от теория и метод, а не е само метод. Трябва да се приеме, че тук има неточно изразяване, а не принципиално обедняване на диалектическия материализъм. Защото все пак във философията на марксизма Свинтила вижда не само диалектика, но и материализъм. Що се касае до разбирането му на метода изобщо, нужно е да се каже, че то е традиционното: методът — това е начин, похват, с който се пристъпва към изследване, а не субективно отражение на обективните закономерности, съзнателно използувани от хората като ръководство за действие.

 

В същата статия на Свинтила се забелязва подценяване на абсолютните истини. „Ние тръгваме от относителни истини и достигаме до също така относителни истини“. Може би тук се има пред вид целокупното човешко познание, което се отнася до света изобщо и не може да бъде изчерпващо, тъй като светът е безначален и безкраен и при това непрекъснато се развива? Но не това се има пред вид тук от страна на Свинтила. У него има явни нотки на релативизъм, които звучат и в други негови статии. Ето например статията му „Младежта и смисълът на живота“ (Наковалня, бр. 93,15 септ. 1927):„Няма абсолютна смисъл, няма абсолютна цел в живота. Всичко е относително.“ Ако беше наистина така, не биха били възможни отделните науки, тъй като те се занимават не само с относителното, но и с абсолютното. Отделните закони, открити от науките, са в същност абсолютно познание. Истината, взета и като процес, и като резултат от познанието, е диалектическо единство от относително и абсолютно познание или знание. Свидетелка за правилността на тези съждения е практиката. Тя е не само основа и критерий на истината, но и непосредствена действителност.

 

Свинтила е познавал достатъчно добре философията на Спиноза като преводач на неговата „Етика“ на български език. (Наковалня, бр. 71, 14 апр. 1927). Свинтила печата редица откъси от „Етика“ на Спиноза със свой коментар. Интересни са няколко момента от този коментар. Например той оспорва твърдението на някои изследователи на Спиноза, че авторът на „Етика“ е пантеист. За него той е определен атеист. За доказателство на своята теза посочва отлъчването му от религиозната община в Амстердам, а така също и на статията на Волтер във „Философски речник“, в която великият мислител е оценен именно като атеист. За да разкрие смисъла, който Спиноза е влагал в понятието „безкрайна субстанция“, Свинтила привежда много мисли от „Етика“. Неговото заключение е, че под бог Спиноза разбира природата. Обаче той е трябвало да плати данък на времето си и „да не отрича съществуването на бога, толкова повече, че тогава са върлували кървави религиозни и политически вакханалии в протестантска Холандия“. Без каквото и да е позоваване на фактически или логически доказателства у Спиноза, Свинтила твърди, че у Спиноза е налице детерминизъм и диалектика. Нещо повече: той посочва — все пак декларативно, че Спиноза е „предшественик на Дарвин и особено на Маркс“, което е неправилно.

 

Широка философско-историческа култура разкрива статията на Свинтила „За свободата на волята и на словото“ (Наковалня, бр. 193, 30 ян. 1930). Като критикува индетерминизма в тази статия, Свинтила прокарва последователно гледната точка на детерминизма. „Волята, съжденията и постъпките на човека са най-строго детерминирани от собствената му физиология и от въздействията на външната естествена и обществена среда.“ Поставил знак на равенство между понятията „закономерност“ и „необходимост“, Свинтила решително отхвърля фатализма и посочва, че човекът има възможност да направлява действието на законите в обективната действителност. Интересно е да се отбележи, че Свинтила смята известната формула за свободата като осъзната необходимост за компромисни и все пак за задоволителна за нашата епоха. Кои са мотивите му за това разбиране, не може да се разбере от статията му, но зад това съждение не може да не се види мислещият му ум.

 

Подхождайки конкретно-исторически към категорията „свобода“, Свинтила е против нейната абсолютизация и подчертава конкретно-историческото й съдържание. Освен това Свинтила има пълното съзнание, че изобщо свободата (на мисълта, словото и печата, събранията, личността и пр.), от която се ползува в даден момент известна класа, е в пълна зависимост от съотношението на обществените класови сили. И още: „Всяка класа има толкова права и свободи, колкото си е извоювала, колкото заслужава.“ Тази мисъл е особено ценна, когато се касае за свободата на работническата класа при капитализма. Известно е, че фашизмът не е историческа необходимост, че той се добира до властта в онези страни, които вече не могат да се управляват по демократичен път, а работническата класа не е достатъчно силна и организирана, за да препречи пътя му до властта. В този смисъл трябва да се тълкува мисълта на Свинтила, че всяка класа има толкова права, колкото заслужава. В същото време това съждение е и призив за по-активна борба на прогресивните сили у нас по онова време.

 

Някои от формите на общественото съзнание твърде много занимават Свинтила. Тук изпъква преди всичко статията му „Моралът“, печатана в „Наковалия“ (бр. 167, 21 март 1929). Характерно е, че редом с морала Свинтила докосва и други въпроси, макар и пътем. Например в същата статия той иронизира онези „философи-марксисти“, които намират марксизма за непълен и го попълват с „всичките философски огризки, които намираха на буржоазното бунище“. Кого има пред вид тук Свинтила, е трудно да се каже. Може да има пред вид Асен Златаров, който наивно предлага съчетанието на историческия материализъм с махизма, смятайки, че марксизмът няма своя философия за света.

 

Свинтила е дълбоко убеден, че научното разбиране на морала като обществено явление дават не само К. Маркс и Фр. Енгелс, но и Ч. Дарвин. Например, като обръща внимание на обстоятелството, че марксизмът обяснява най-старите обществени форми и стига чак до появата на човешкия индивид, на неговото съзнание, Свинтила изказва мисълта, че „марксизмът се прелива в дарвинизма. . .“. Ако се подходи не към духа на тази мисъл, а към нейната буква, спокойно би могло да му се отправят най-сериозни възражения за биологизиране на марксизма. Но духът на цялата статия навежда на други мисли. Свинтила се стреми да разбере еволюцията на морала и се пита дали дарвинизмът не може нещо да ни помогне тук в смисъл за разбиране най-долните стъпала на морала, неговите корени. Свинтила е склонен да мисли, че „много от обществените инстинкти (на животните — б. а.) съществуват и в човешкото общество. Осъзнати от човека, те се явяват като обществени добродетели“. Тук не се касае за извеждане на морала от животинските инстинкти, а за това, че човекът е не само съвкупност от обществени отношения, но е и биологично същество и като такова има биологични инстинкти. Целият въпрос е обаче в това, в какво отношение се намира моралът с тези инстинкти. Очевидно тук Свинтила се поувлича. Защото в продължението на тази статия, дадено в „Наковалня“, бр. 168, той изрично подчертава: „Неговото съдържание (на морала — б. а.) е под постоянното въздействие на силите, които движат и направляват епохата, а тия сили са производствените отношения“. Понеже става дума за производствените отношения, необходимо е да подчертаем, че навсякъде в статиите си, а също така и в първата част от статията си за морала Свинтила ги разглежда като икономическа база на обществото, а не като начин на производството, както пишат някои от нашите марксисти не само по онова време, а и по-късно. Увлечението на Свинтила по дарвинизма е именно увлечение, а не напускане позициите на историческия материализъм.

 

Във втората част на статията си за морала Свинтила съвършено правилно посочва, че моралът се появява преди появата на класите и няма да изчезне с тяхното изчезване. „Пълното премахване на класовите противоречия, обобщава той, ще засили твърде много значението на морала. Той ще измести напълно правото (правосъдието), религията и политиката и ше бъде единствен регулатор на отношенията в обновеното човечество.“

 

Тук Свинтила се разкрива ярко като диалектически материалист, като борец за комунизъм. Можем да не се съгласим с мисълта му, че моралът ще бъде единственият регулатор на човешките взаимоотношения, но нека и тук се ръководим не от буквата, а от духа на тази мисъл: а тя подчертава изключително голямото значение на морала по простата причина, че той се отнася до всестранността на човешкото поведение в обществото и въплъщава в себе си устрема на човека към истина, добро и красота.

 

Последователен исторически материалист, Свинтила неведнъж се изказва върху въпроса за национализма, и то съвършено правилно. За него е аксиома, че национализмът е надстроечно явление, породено от новия стадий на капитализма — империализма. При това твърде интересно е да се напомни, че на национализма той гледа не само като на идеология, но и като на психология. В статията си „Национализмът“ (Наковалня, бр. 163. 21 февр. 1929) Свинтила е категоричен в разбирането си, че „посредством национализма съвсем не се разрешиха „националните идеали“ нито дори на една от хищническите държави“. Диалектически школуван, Свинтила проникновено схваща, че национализмът не е единствената идеология в условията на империализма. „Ако новата фаза на капитализма създаде нова идеология, пак тя създаде и противодействието на тази идеология. Преди всичко в самите империалистически нации национализмът се оказа съвсем неизгоден за работните маси.“ Колко съвременно звучат тези мисли за страни като Китай, където групата на Мао се опитва да отрови работническото съзнание с национализъм и анти-съветизъм.

 

Освен към философията Свинтила има подчертани интереси и към литературната критика. Няколкото му статии и рецензии в тази област допълват облика му на марксист. В една кратка рецензия за романа на Асен Златаров „В града на любовта“ Свинтила дава израз на своето високо разбиране на романа на Иван Вазов „Под игото“. Един „роман след него, пише той, подобен на него, нямаме, както нямаме и драма след Иванко“³. По онова време още не е преодоляно отрицателното отношение на литературната критика към Иван Вазов. А ето че Свинтила, без да е професионален литературен критик, проявява съвсем трезво отношение към Вазов и неговия роман.

 

Що се касае до романа „В града на любовта“, трябва да се отбележи, че Свинтила го отрича изцяло. За него това не е роман, а дълъг монолог. В романа няма герои, а само „един самомнителен „романтик-социалист“, който всичко знае, но не знае що търси в Париж“. От тази рецензия може да се разбере, че Свинтила познава поемите в проза на Асен Златаров — „Песен за нея“ и „Цветя за него“, които цени. Високо цени той и делото на Ас. Златаров като учен и „ляв" социалист. На фона на това положително отношение към бъдещия автор на „В страната на Съветите“ нихилистичната му оценка за „В града на любовта" по-лесно се приема, макар че тя е пресилена и не е съобразена с емоционалната атмосфера, която пронизва романа, атмосфера, която говори определено за един поет по рождение.

 

За характеризиране на литературнокритическите позиции на Свинтила определено значение има рецензията му за стихосбирката на Н. Фурнаджиев „Дъга“, поместена в сп. „Наковалня“ (бр. 162, 14 февр. 1929). Тя е озаглавена „Съдете го!“. Известно е, че Н. Фурнаджиев заедно с Асен Разцветников, Ангел Каралийчев и Георги Цанев напуска след поражението на Септемврийското въстание от 1923 г. сп. „Нов път“ и се отзовава в сп. „Златорог“. Този твърде неприятен факт е послужил като основание на Свинтила да отрече изцяло и безапелационно стихосбирката „Дъга“, а така също и цялото творчество на Н. Фурнаджиев. Но основанието не е достатъчно. Ето защо твърденията на критика са твърде пресилени и неубедителни. И все пак тук има и точни попадения. Още в началото той заявява, че „Дъга“ е финалът на едно петгодишно творчество, създадено след прелитането на Н. Фурнаджиев „оттатък“, върху другата страна на барикадата. Понеже съдържанието на този петгодишен творчески период не е вече предишното, ясно е от само себе си, че поетът не върви по възходяща линия на развитие. Съвсем точно и вярно Свинтила отбелязва, че творчеството на Фурнаджиев „върви равномерно понизително“ (к. м. — а.). Фактически тук се подчертава един закон на творчеството — този за ръководната и направляваща роля на мирогледа в творческия процес.

 

Стремейки се да бъде обективен, Свинтила признава, че „Фурнаджиев наистина е бил поет, когато е бил при нас. Бил ли е той обаче пролетарски поет и останал ли е изобщо поет?“ Първата част от това изречение е вярна, но втората е твърде пристрастни, невярна. Понижаването на поетическото равнище на поета Н. Фурнаджиев в резултат на бягството му от прогресивното съдържание е едно нещо, а отричането изобщо на творчеството му е нещо съвсем друго. Свинтила отрича Н. Фурнаджиев да е бил някога пролетарски поет. Основанието му е това, че „неговите образи и сравнения са взети изключително от селската реалност“. Тук критикът забравя, че освен градски пролетариат съществува и селски пролетариат и неговите певци също могат да се смятат за пролетарски поети. Но това не е всичко. Замахнал високо своето критическо перо, Свинтила буквално е отрекъл всичко, което е сътворил Н. Фурнаджиев, и по този начин влиза в противоречие с твърдението си, че поет Н. Фурнаджиев е бил, когато е стоял на прогресивни позиции. Рецензията на Свинтила за „Дъга“ на Н. Фурнаджиев много прилича на появилата се по-късно брошура на Г. Бакалов „Д. И. Полянов пролетарски поет ли е?“, в която се отрича изцяло творчеството на основоположника на пролетарската поезия в България. Истината е, че Н. Фурнаджиев остава поет и след промяната на позициите си, но поет с понижено обществено чувство, със сравнително по-малко успехи. А що се касае до омразата, породена от прилитането му на „отвъдния бряг“, тя не може да бъде аргумент на везната на истинската литературна критика.

 

На много размисли навежда статията на Свинтила „Руският работник като литературен критик“, поместена в сп. „Наковалня“ (бр. 103, 24 ноем. 1927). Отбелязвайки историческия факт, че Октомврийската революция събужда неподозирани сили у работническата класа, Свинтила подчертава, че работниците се проявяват дори и „като литературни критици. Това последното е един от най-чудните успехи на работническата класа, казва той, като се има пред вид естеството на литературната критика“.

 

Георги Николов — Свинтила не познава Лениновото теоретическо наследство. Негови учители в марксистката философия са К. Маркс, Фр. Енгелс и Г. В. Плеханов. Сътвореното от него обаче е показател за широкото влияние на марксистката философия в България в онова жестоко време, след поражението на Септемврийското въстание, когато той започва да пише на философски и литературни теми.

 

 

¹ Дълг на нашата наука и на всички техни другари е да помогнат за по-пълното и цялостно изясняване както на тяхната революционна дейност, така и на техните приноси на философския фронт. В замислената „История на марксистко-ленинската философия в България“, която се подготвя да излезе в близките години, делото на тези ярки представители на революционната философска и идеологическа мисъл в България трябва да намери достойно място и пълен анализ.

 

² Наковалня, бр. 178, 6 апр. 1929,

³ „Наковалня“ (бр. 101, 10 ноем. 1927).

 


На горе